Карта - София (Sofia)

Со̀фия е столицата и най-големият град на България. Тя е на 13-о място по брой жители в Европейския съюз. Според ГРАО населението по настоящ адрес е 1 276 956 души, а по постоянен адрес е 1 383 435 души (към 15 септември 2022 г.). Според резултатите от преброяването през 2011 г. населението на града е 1 291 591, което представлява 17,5% от населението на България. София е разположена в централната част на Западна България, в Софийската котловина и е заобиколена от 5 планини: Витоша и Плана от юг, Софийската планина (част от Стара планина) от север, Люлин от запад, и Лозенската планина (част от Ихтиманска Средна гора) от изток. Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци: Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево, има минерални извори. Климатът на София е умерено континентален.

София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и образователен център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, много университети, театри, кина, както и Националната художествена галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.

София носи името на късноантичната раннохристиянска съборна църква на града „Света София“ (на гръцки Ἁγία Σοφία, Sancta Sophia, „Света Премъдрост Божия“, едно от имената на младия Исус Христос). Празникът на града обаче е на 17 септември, когато Православната църква отбелязва Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Датата е определена за Празник на София с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г.

София е обявена за столица на 3 април 1879 г. от Учредителното народно събрание по предложение на проф. Марин Дринов, като стар български град, отдалечен от турската граница и средищно разположен в българското етническо землище.

Девизът на столицата е „Расте, но не старѣе“. Той е изписан през 1911 г. на герба на София, създаден през 1900 г., а през 1928 г. е украсен с лаврови клонки от двете страни. На герба са изобразени символите са столицата: Улпия Сердика (римската императрица Юлия Домна), планината Витоша, църквата „Света София“ и златен балдахин с Аполон лечителя; сред тях в центъра има лъв, а отгоре – крепостна стена с 3 кули.

Най-ранното запазено в източниците наименование на днешния град София е Сердонполис (Σερδῶν πόλις), грецизирано название, чийто латински вариант е civitas Serdensium. Смята се, че то означава „град на сердите“. Тези серди (по Дион Касий) вероятно са обитавали областта през I век пр. Хр. по сведения от II век сл. Хр. Мнозина автори обаче си задават въпроси относно сердите: „… Този етноним [серди] е все още фантом.“ (Александър Фол) Въпроси буди и взаимовръзката „Сердика – серди“: „Тогава, кой кого е кръстил? Обитателите града или градът – своите обитатели?“ (Христо Генчев).

Има няколко хипотези за етимологията на името „серди“. Вацлав Томашек го извежда от индоевропейската дума çardh („устойчив“, „упорит“), а Стефан Младенов и Гаврил Кацаров - от същия корен, но във формата çardhas („стадо“), свързвайки я с поминъка в региона. Раду Вулпе извежда името от корена serd („сърце“, „среда“), което се свързва и с по-късното славянско наименование.

Император Траян официално дава на града своето родово име, наричайки го Улпия Сердика (на латински Ulpia Serdica („сердикийска Улпия“), като по-късно то често е съкращавано на Сердика. Нерядко името се пише и произнася Сардикѝ (на гръцки Σαρδική). В гръцкоезичните наративни източници почти винаги се използва формата Сардики, докато в местни каменни надписи, също на гръцки език, преобладава формата Сардики, докато в латинските източници, с малки изключения, които често са преводи от гръцки, се използва Сердика. И двете форми, Сердонполис и Улпия Сердика, се срещат върху монети, сечени в града през римската епоха.

Наименованието Сердика продължава да се използва и след присъединяването на града към България в началото на IX век, например в Хамбарлийския надпис. По-късно то е изместено от славянската форма Средец, като най-ранното ѝ засвидетелствано използване е в два апокалиптични текста на старобългарски от втората половина на XI век, но се предполага, че може би е възникнало още през VIII-IX век. Средец може да се разглежда като ранносредновековно българско осмисляне на името Сардика/Сердика, като в същото време отразява и значението „среда“ – от централното разположение на града в Софийското поле, както и възможното значение на среден/централен град на околното население.

В гръцкоезични източници след втората половина на X век за града се използва и името Триадица, по-рядко във формата Тралица (този вариант е трансформиран в арабската книга на Мохамед ал-Идриси в Атралиса). Според преобладаващото мнение то е гръцка транскрипция на, като началното „с“ е отпаднало, тъй като е интерпретирано като самостоятелния предлог ’ς. Според друга хипотеза, поддържана от автори като Васил Гюзелев и Веселина Вачкова, името идва от Света Троица (Αγία Τριάδα), свързвана с църквата „Света София“.